Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2009 06:30 - Подаръкът
Автор: mamas Категория: Изкуство   
Прочетен: 1449 Коментари: 4 Гласове:
1



Написаното тук има претенциите да е художествено произведение. Всяка прилика с действителни лица и събития, всяко съвпадение на действия, реплики, обстановка (не) е случайно.

Телефонният звън не го изненада - очакваше потвърждение на срещата. Познатият глас запита (както винаги - без представяне, без предисловие, сякаш продължаваше отдавна започнат разговор):
- Имаш ли в къщи някакъв алкохол?
- Ще се намери нещо.
- Пийни мъничко преди да дойда. Ще ти е необходимо!
- Защо? Нещо особено ли трябва да се случи?
- Нищо, което не би пожелал сам...
Разговорът завърши също тъй неочаквано, както беше започнал. Остави слушалката и продължи да трака на машината. Нямаше време да се замисля и да потъва в предположения.
Пък и нямаше смисъл.
...Чу натежалите от умора стъпки по стръмното стълбище и отвори вратата почти едновременно с позвъняването. Навън беше студено и той побърза да и предложи топлината на малката електрическа печка. Топлината, която тя тайно се надяваше да получи от ръцете му, от устните му. Но... както обикновено ставаше, не си подадоха ръце за поздрав, сякаш се страхуваха да се докоснат...
Малкото кокетно диванче в хола отново я приюти в ласкавата си люляковоцветна прегръдка. Откъм отсрещния ъгъл покровителствено се надвесваше огромен фикус, а на един от клоните му загадъчно-тайнствено проблясваше панделка в наситен лилав цвят. Тя задържа погледа си върху панделката, а после бавно го отмести към ниската маса пред дивана. Наред с димящото току-що сварено кафе този път там имаше и две чаши с коняк. От едната бе отпито малко - единственото потвърждение, че телефонният разговор преди час наистина се бе провел...
Тя въздъхна едва чуто, извади от чантата си ръкописа и своите записки по него и ги разположи на свободното място между чашите на масата. Хвърли поглед към непреодолимото разстояние от две педи, което ги разделяше. Ръката и понечи да го преодолее, но тя спря порива и и я положи на масата върху ръкописа, сякаш искаше да го погали. С тих сериозен глас започна да мотивира забележките си и поправките, които беше нанесла. Стараеше се да бъде убедителна, без да се налага и без да наранява чувствителната душа на младия автор. От нея се очакваше да бъде полезна.
В края на краищата, срещата беше делова.

Той пръв наруши подканящо кратката тишина, установила се след приключването на деловия разговор:
- Е, каква е изненадата, ще ми кажеш ли? - и вдигна чашата с коняк. Златистата течност искреше като звездичките, които беше виждала в очите му, но предназначени за друга, не за нея... Взе своята чаша, бавно я поднесе към треперещите си устни и отпи голяма глътка. Топлината се разля по цялото и тяло. Сега вече можеше да говори:
- Исках да ти подаря нещо за рождения ден, но не успях. Позволи ми да го направя сега. - и тя посегна към чашата си.
- Но защо? Не беше необходимо да се охарчваш заради мен. Нищо не мога да приема!
- Не, не съм се охарчила. Искам да ти подаря едно мое откритие: началото на разказ, който ти ще напишеш! Зная, че можеш и искаш да напишеш този разказ, макар че в момента не го осъзнаваш.
- А защо ти сама не го напишеш?
- Няма да се справя. Аз не мога да пиша така. Трябва да е в твоя стил, за да излезе това, което съм замислила.
Тя отново замълча. Трябваше да събере смелост за следващите си думи. Отпи нова глътка и се престраши:
- Моля те, затвори очи и ме изслушай! Така ще ми е по-лесно...
Той се усмихна, готов да отхвърли предложението, което му се струваше глупаво и наивно. Вдигна чашата си и... срещна очите и. Болката в тях го порази. Остави бавно чашата, облегна се назад, затвори очи и се заслуша. Не беше предполагал, че гласът и може да бъде толкова дълбок, топъл и... тъжен.

"Нежно-кадифено, омайващо, зашеметяващо лилаво. Разкошна драперия, обгърнала позакръглена фигура с подчертано вдигнат бюст. Разжарен мъжки поглед се впива във фигурата, тръпнеща в очакване на ласка. Внезапен порив и докосване на ръка, търсеща съприкосновение с материята... единствено с материята на роклята...
Живата, пламнала женска плът под нея не го интересуваше, не будеше в него никакви мъжки желания. Единствено роклята, по-точно материята, от която бе ушита. А може би дори не материята, а цветът..."

Мълчанието отново се възцари. Той очакваше продължението, но продължение нямаше.Т о беше в съзнанието и, в обърканите и хаотични мисли, в парещите спомени. Години наред живееше с мисълта за него. Подлагаше на жесток анализ всяка среща, всеки свой жест, всяка изречена дума.Т ърсеше причините в себе си. Къде грешеше, с какво го отблъскваше?Защо след редките мигове на проявена(макар и плахо) нежност следваха тежки месеци на непоносима студенина? Защо горещият поглед се заменяше с отблъскващо безразличие?
Загуби женското си самочувствие(а дали изобщо го бе имала някога). Вярно, не е красавица, няма фигура, по която да се лепят мъжките погледи, но - Господи! - жена е все пак! Нищо не и липсва! Защо?
Откритието я порази внезапно.
Тъмнолилавата панделка в клоните на фикуса като ярка светкавица извади от мрака на спомените няколкото скъпи на сърцето и сцени. Видя се обляна от светлина. Беше се случвало на различни места, в различна обстановка. Но едно оставаше неизменно...
Роклята.
Дългата рокля от тъмнолилаво копринено кадифе, която толкова много обичаше и така рядко си позволяваше да облече.
Тя, наивната глупачка, се заблуждаваше, че е харесал нея. Живееше с надеждата, че ще постигне желаната близост.
Уви! Той харесваше роклята. По-точно материята, от която бе ушита. А може би дори не толкова материята, колкото цветът... цветът...
... цветът...
Улови се, че повтаря на глас последната дума и вдигна глава като току-що събудена от тежък кошмарен сън. Той също се беше поизправил и я гледаше безмълвен, напрегнат. Опитваше се да разбере. По описанието се досети, че тя е героинята на разказа. Позна и тъмнолилавата кадифяна рокля. Но защо му подарява това начало и иска от него да го допише? Той ли трябваше да е героят, мъжът на мечтите и, който явно я беше разочаровал?
Но защо? Никога не се бе държал така, че да породи надежда за по-голяма близост. Не си спомняше. Освен ако...
Роклята. Материята. Цветът. Цветът... Той ли го караше да върши неща, за които после не можеше да си спомни.
Изглежда беше изрекъл мислите си на глас, защото тя протегна свитата си в юмрук ръка към него и изрече:
- Да, вече съм сигурна, че цветът те кара да вършиш неща, за които после не си спомняш. - и разтвори ръка. Мъничко парченце плат - нежнокадифяно, омайващо, зашеметяващо лилаво-прикова погледа му. Като хипнотизиран посегна и нежно погали ръката, която го държеше.
- Ето, виждаш ли, истина е! Вземи началото, продължи го! Ще стане суперфантастичен разказ за това как едно парче плат, един цвят може да се наложи над човека, над чувствата му, да ръководи действията му...
Гласът и се стопи в прииждащото ридание. Каза му всичко най-после. Сега да можеше да изчезне някъде, ей тъй, изведнъж да избяга от срама, от унижението, които щеше да и донесе неговото презрение. Изправи се, но той продължаваше да държи ръката и.
Беше прогледнал. Тя искаше нещо повече от приятелство. Нещо, което не можеше да и даде. Щеше да е жестоко, но нямаше право да я заблуждава...
- Съжалявам, че си ме разбрала така. Аз винаги ще бъда твой приятел, но повече от това... знаеш, че е невъзможно. Моят път е друг.
- Да, зная, нямам надежда... И точно затова ме боли толкова много.
Опита се да издърпа ръката си, но той все още не я пускаше. Би могъл... малко топлина и нежност, само като добър приятел... и малко надежда:
- Помниш ли Бредбъри - "Вино от глухарчета"? Бил Фористър и старата дама? Те вярваха, че ще изживеят заедно голямата любов в някое от следващите си прераждания.
Стана и я привлече към себе си. Тя се сгуши в здравата му прегръдка като малко дете, на което току-що са простили за извършена пакост, опря пламналото си лице на гърдите му и сълзите и попиха в черния мъхест пуловер с фини сребристи власинки. За миг си помисли - дали пък тя самата не беше влюбена не в мъжа до себе си, а в привличащата като магнит материя на пуловера? Побърза да отхвърли тази абсурдна мисъл и потъна в блаженото осъзнаване на новото си откритие.
Искаше да подари нещо, а тя самата получи подарък. Потвърждение на едно приятелство, за което други биха могли само да мечтаят.
А любовта?
... морски бряг... ласкав пясък... влюбен шепот на вълни...
... две тела в едно...
... две души в една...
... далече напред във времето, при някое от следващите им прераждания...
Сега им стигаше това, което имаха - подареното взаимно откровение и доверие.
... Някъде встрани, извън полезрението им, забравено и ненужно, светеше със студен блясък парчето тъмнолилаво копринено кадифе.





Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. candysszzz - Страхотно е! Браво!!
24.03.2009 15:46
Страхотно е! Браво!!
цитирай
2. mamas - Благодаря ти, Ели!
24.03.2009 19:08
Ти май се превръщаш във вярна моя почитателка - което страшно много ме радва най-вече заради факта, че сме от толкова различни поколения...Вълнувам се когато докосвам душите и на съвсем млади хора.
цитирай
3. compassion - Интересна идея...
25.03.2009 13:25
хубаво разказана...
за чувството искам да кажа:
страдаме, когато искаме да бъдем обичани,
а когато обичаме, искаме другият да не страда.
цитирай
4. mamas - Благодаря, compassion!
25.03.2009 15:16
Напълно си права.
Разказът е почти документален...
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: mamas
Категория: Поезия
Прочетен: 4681538
Постинги: 547
Коментари: 11966
Гласове: 31452
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031