Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.02.2009 13:50 - Наследство
Автор: mamas Категория: Изкуство   
Прочетен: 1442 Коментари: 6 Гласове:
4



Сънувам често бащиния дом -
една самотна, остаряла къща.
На прага стар присядам.
Мълчешком
в спомените се завръщам...
----------------------------------------
... Сухите дърва припукват в ламаринената "жабка". Баба Желяза, втората съпруга на моя дядо Митко (мир на праха им!), насипва царевичното брашно във врящата вода и енергично върти точилката. В средата на грижливо изстърганата и все още влажна синия цвърчат в тигана парчетата току-що изпържена сланина. Баба загребва с дървената лъжица и плесва топките сварена мамалига направо на синията. Тънички струйки пара се издигат към тавана, увиват се около желязната кука, забита в средата му...
Дядо проследява погледа ми:
- На тая кука сме ти закачали люлката. И на баща ти люлката тука е висяла.
Дядо млъква, а и аз нищо не питам. Сякаш е забранено да се говори за това. А е имало за какво да попитам.
Най-малкият ми син гордо поправя често грешащите чужди хора: "Не съм Атанас, аз съм Начо! На кръстник Начо съм кръстен!" Големите ми момчета също познават и помнят тези, на които са кръстени. А какво да кажа на тебе, дъще, дето носиш бащиното ми име? Как да сглобя от случайно уловените думи и реплики разказа за дядо ти Ангел?
... Какъв ти дядо, отишъл си от света едва двайсет и шестгодишен, година и пет дни след моето раждане. Не дочакал дори да проходя. Първата си крачка съм направила край два ковчега - неговия и на майка му (моята баба Слава). Съжалил ме някакъв старец, чужд човек (родният ми дядо бил в болница,смазан от мъка, дори не разбрал, че и баба е починала). Та, протегнал ръце старецът и рекъл: "Ох на дядо горкото сираче, ела при дядо!" Аз съм се изправила и съм пристъпила. Едва ли някому е дошло на ума да ми раздаде пристъпулка. Дали зарад туй ми е толкова трудно и тъй често се спъвам по пътя си?
...Приличаш на мен. А за мен пък все казваха, че приличам на баща си. Същото високо чело, същите големи кафеви очи. И устните - сякаш точен отпечатък на неговите. Потвърждават го и няколкото запазени снимки. Чувала съм, че бил добър песнопоец(и по това казват, че на него съм се метнала, а ти пък - на мене).
Дошла съм на белия свят с името си - хем на деня на св.Сава съм родена, хем на баба си Слава съм кръстена. Как ми се иска поне малко да съм взела от нея!
--------------------------------------
Лична жена била в селото баба ми Слава. И сега да попиташ по-стари поповки, ще рекат: "Коя, кака Слава от Кълвачовите ли? Голяма жена беше тя, как да не я знам!"
Помнят се в нашия род бабините ми бели шалове. Домашно тъкани, памучни или вълнени, с ресни или без ресни, но винаги б е л и ! Помнят ги лелите ми, нейните дъщери(едната вече си отиде, прибра се). Имам и аз скътана половинка от последния бабин шал. Може би (ако е жива) помни този шал и оная болнична медицинска сестра, която възкликнала неодобрително: "Брей че студена жена!" И как да не възкликне. За пръв път й се случвало такова чудо. Синът - мъртъв. Майката идва (с бял шал на главата), сама го измива, сама го облича и сълза не проронва. Не й ли се досвидя, такъв млад и хубав?
Да бе могла да заплаче, та да имам щастието да я видя жива. Да беше изляла мъката си в сълзи, а тя - събрала я цялата в сърцето си. Колко може да издържи едно сърце, било то и майчино!
Все пак, имала сили да прибере сина си в родния дом. Все тъй мълчалива, със сухи очи и... с белия шал на главата. Напомнили й дъщерите й, че трябва черно да си сложи, какво ще кажат хората... Дали точно в този момент баба ми не е осъзнала страшната истина? Свалила шала от главата си, протегнала ръце напред и изплакала: "Шал, шал, все бял съм те носила, черен как да те сложа!". Ще речеш, не могла да се примири с мисълта, че ще се наложи черен шал да носи. От тази мисъл ли, от мъка ли - не издържало сърцето й, взривило се. Наредили се един до друг два ковчега - на майка и син. Такова чудо поповци не били виждали до този ден.
Единствен е в поповското гробище този голям, вече троен гроб (сложиха и дядо при тях по-късно). Хлътнал, обрасъл с трева - колко години минаха оттогава! Кога се скъса жилката, която ме свързваше с корена ми? Може би е започнала да изтънява още на деветия ден след погребението, когато дядо Митко казва на баба ми Яна: "Сватя, ако беше жива свекърва й, булката нямаше да я пуснем. Ама тъй, най-хубаво да си я вземете. Може да и е грозно тука, с малко дете и самичък мъж в къщи." Дядо тогава е бил на 57 години, а живя до 73. Като поотраснах, ходех на гости през ваканциите. Дълго време не знаех, че баба Желяза не ми е родна баба - тя не позволи да го усетя. А дядо все ми казваше: "Дано съм жив да те видя - да се изучиш, да..."
Изучих се, дядо, не доживя да го видиш! Много даже се изучих. Може и да съм помъдряла малко наред с ученето (или въпреки него), та затова се опитвам сега да вържа скъсаните нишки на родовата памет. Затова към дъщеря си се обръщам.
Да, дъще моя, не питай защо на теб разказвам всичко това, защо не на някого от братята ти? Мисля за това, питам се и...като че ли достигам до отговора. Нищо, че децата носят името на своя баща. Нищо, че родът продължава във времето най-вече по мъжка линия. Жената е огнището, около което се събират всички, за да стоплят поизмръзналите си сърца. Чувала съм стари хора да казват:" Блазе му, който има дъщеря. Женското по-милее..."
Милее, ако го научи някой да милее!
Дано съм те научила, дъще! Жена си вече, и ти дъщеря имаш! Дано я научиш!
...
Като беше малка, те водих веднъж на гроба на дядо ти. Помниш ли? Трябваше да се промушваме през драките, за да стигнем до него. Вероятно сега е непроходимо. Не зная, толкова отдавна не съм ходила...
А дали е нужно да ходим на гроба? Надявам се, че те вече не са там. Вярвам, че душите им са някъде наблизо.

МЪРТВИТЕ, КОИТО НИ ОБИЧАТ, БДЯТ НАД НАС.


Тагове:   наследство,


Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. milamam - Каква носталгия ме обзе докато ч...
28.02.2009 19:35
Каква носталгия ме обзе докато четях този разказ.
Много са мили тези спомени.
И аз бих искала да напиша своите, дано ми остане време за това.
Прекрасно е.
Много ми харесва.
цитирай
2. mamas - Благодаря ти, milamam!
01.03.2009 17:47
Не е до време, да знаеш...Просто ти идват думите, напират, не можеш да ги задържиш...Като усетиш такъв момент, улови го!
Моите спомени са записвани в различно време, на малки отрязъци. Това, което публикувам тук (по-дългите, като Корени и Наследство), е отлежало във времето, избистрило се е...Имам още нахвърляни моменти, които чакат вдъхновението, за да бъдат оформени. Не бързам, нека "узреят"...
Бъди здрава!
цитирай
3. lubara - Поздрави !
22.07.2009 14:05
Тежки, но свидни спомени. За хората, с които сме кръвно свързани. Да почиват в мир!
цитирай
4. mamas - Любо,
22.07.2009 23:52
благодаря, че прочете и съпреживя...
цитирай
5. razkazvachka - белите шалове -
14.05.2011 22:54
накара ме да се замисля какво оставяме след нас!
цитирай
6. ketcakuatl - МДА..М
15.05.2011 18:28
Шапка ти свалям, учителко любима, за последните два постинга. Поклон до земи!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: mamas
Категория: Поезия
Прочетен: 2811268
Постинги: 543
Коментари: 11971
Гласове: 31335
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930